Из Тъгата на Древен Египет

Из Тъгата на Древен Египет

В своята поема „Дела и дни“ Хезиод разказва за Петте световни епохи, в течение на които човечеството се изражда все повече и повече.

Във времето на Златния век и царуването на Кронос, първият човешки род съществувал в безметежно щастие, а боговете често слизали да се съветват с хората. Животът бил като вечно празненство, нямало болести, а след смъртта си хората от Златния век били превърнати от Зевс в духове-покровители на следващите поколения.

В Сребърния век картината вече не била същата. Поради своето неразумие хората често страдали и животът им бил доста по-кратък отпреди. Те си позволявали да се бунтуват срещу боговете, изоставили жертвоприношенията и в крайна сметка разгневеният Зевс ги затрил от лицето на Земята.

Продължавайки да експериментира обаче, Зевс създал следващия Меден век, а хората в него той сътворил от дръжката на копието си. Поради това те се оказали изпълнени с разрушителна гордост и гибелно увлечение по извратеното изкуство на войната, носещо скърби и печал. Унищожението този човешки род си докарал сам – хората се избили един-друг.

Четвъртия век Зевс заселил с полубогове и герои, които, след славни битки като тази при Троя например, се оттеглили на Острова на блажените.

Според гръцкия автор ние обитаваме Железния век – естествено най-трагичен от всички дотук: „Нощ и ден скръб и изтощителен труд непрестанно погубват хората… злото надделява, то цари навсякъде. Децата не почитат родителите си; приятелят не остава верен на приятеля си; гостът не среща гостоприемство; между братята няма любов. Хората не спазват дадената клетва, не ценят правдата и доброто. Те разрушават едни на други градовете си. Навсякъде владее насилието. Ценят се само гордостта и силата“. На почит са престъпникът и злодеят. Богините Свян и Съвест обвили в бели одежди своите тела и се възнесли при боговете, а на земята останали за хората само най-ужасните бедствия.

Платон обяснява интересно периодите на възход и упадък на Вселената. Според него те отговарят на действията на Бог, който завърта Вселената в правилната посока, а когато тя придобие необходимата ритмичност, той я изоставя и тя сама поема точно в обратната посока. Така след космически катаклизми, при които малцина оцеляват, се стига и до възраждане, до Ерата на Кронос и расата на „Рожбите на Земята“, които се явяват наши предци, съществували в блаженство.

Маздейската свещена традиция също познава подобни периоди в историята на Космоса. Тя говори за четири епохи – златна, сребърна, желязна и такава на „многото метали“ или за клоните на едно космично дърво, които са отново в низходяща по отношение на благородните метали прогресия.

Периодът на залеза на човечеството вавилонски текстове описват със следните познати от съвремието действия:

„Когато това стане на Небето, тогава всичко прозрачно ще стане мътно и всичко, което е чисто, ще стане мръсно, народите ще  се смесят, няма да се чуват повече молитви, всички гадания ще бъдат неблагоприятни… Под това царуване хората ще се разкъсват едни други, ще продават децата си за пари, мъжът ще изостави жена си и съпругата ще избяга от своя съпруг, и майката ще затвори врати за дъщеря си“.

Маите знаели за 26 868-годишния цикъл на прецесия на равноденствията и го разделили на пет периода. Те изчислили, че точката на зимното слънцестоене ще сочи към центъра на нашата Галактика около 2012 г. Напоследък много се спекулира с календара на маите и неговата „последна“ дата – 21 декември 2012 г. Това обаче не е някакъв точно фиксиран край, а по-скоро изпълването на един 5 125-годишен цикъл (1/5 от прецесионния цикъл или т.нар. Дълго броене), който е започнал на 12 август 3114 г. пр. Хр.13

Интересно е съвпадението с хронологията на цикличното битие, описано в индийските Пурани, според която епохата, в която живеем – Кали юга е започнала на 18 февруари 3102 г. пр. Хр. Изглежда, че около тази дата са настъпили драматични промени в човешкото общество в различни точки на планетата. Край Нил по това време е царувал първият цар от династиите на човеците – Менес, а в Двуречието се появяват градът като стопанска и обществена единица, монументалната архитектура, все по-често каменна, както и писмеността.

В Пураните Битието е описано като живот на Върховната същност – Брама. Периодът от неговото сътворение до пълното му унищожение е 311 трилиона години. Един ден от живота на Брама – т.нар. калпа, е с продължителност 4.32 милиарда години и е последван от частично унищожение – Нощта на Брама. Този денкалпа от своя страна се състои от 14 манвантари от по 306.72 милиона години и 15 периода на частично унищожение. Има и още. Всяка манвантара има 71 големи юги – Дивя юги от по 4.32 милиона години, а техните четири „под-юги“ се наричат Сатя (1.728 млн.г.), Трета (1.296 млн.г.), Двапара (864.000 г.) и „нашата“ (но по-скоро ние сме нейни) Кали юга от 432 000 години.

Според същия текст ние живеем в 28-ия юга цикъл от седмата манвантара на настоящия ден на Брама. Това дава на живота на Земята „стаж“ от 2.3 милиарда години. Най-древните микроорганизми, открити досега на Земята, са приблизително на същата възраст.

Преди нашия юга-цикъл в сегашния Ден на Брама са се „случили“ 453 такива. Всеки един юга-цикъл е регресионен процес, в който от златна епоха на непорочност, разумност, блаженство, дълголетие, мир и духовно развитие се стига до последна епоха на насилие и духовна деградация – Кали юга.

В Кали юга, както сами можем да се убедим от света около нас, на власт е Материята. Човешките същества са изгубили познанието за своята духовна същност, не знаят откъде идват и къде ще отидат след смъртта на физическото си тяло.

Един от героите на индийския епос Рамаяна – Какбхушунди разказва следното за Кали юга в Туласи Рамаяна:

„В Кали юга, епохата на греха, мъжете и жените са до един изцяло затънали в неправдата и действат в нарушение на Ведите… всяка добродетел е погълната от греховете на Кали юга; всички мъдри книги са изчезнали, измамници разпространяват множество вероучения, които сами са си измислили. Хората до един са паднали в жертва на заблудата и всички благочестиви действия са погълнати от алчността“В Махабхарата (Санти Парва), Юдхиштир твърди:

„… законите на Ведите изчезват постепенно с всяка следваща епоха … моралният дълг в епохата на Кали юга е изкривен до неузнаваемост. Изглежда че затова законите за всяка епоха са спускани според силите на човешките същества в конкретната епоха…“, а по-късно мъдрецът Вйаса допълва картината: „В Кали юга правилата на приетия ред изчезват и хората са измъчвани от несправедливостта.“

Добрата новина е, че с края на всяка една Кали юга Земята е практически обезлюдявана.

Будистката традиция също отбелязва упадъка на човечеството, като го свързва и с намаляването на човешкия живот. По времето на първия Буда например човешкия живот траел 80 000 години, при втория – с 10 000 години по-малко; когато Гаутама идва, хората живеят едва по сто години и т.н.

Различни гностични секти от II-III век приписват създаването на този свят на низш по отношение на божествената йерархия творец, който обикновено дори не подозира съществуването на Върховния бог. Подобни космогонии се съхраняват в т.нар. херметически трактати и в дуалистичните ереси на Средновековна Европа. За средновековните изследователи на Кабала цикличното битие също не е непознато. Цялостта на Божествената сила, според тях се разкрива в един пълен цикъл от седем периода – „шемита“ от по 7000 години, всеки от тях управляван от различна сефира, след което Творението се завръща към покаяние.

Забележителна е концепцията на тези мъдреци за първоначалния срив в Творението – така нареченото „разбиване на съдовете“ (съдържащи изявите на Бога), което обаче отваря възможност пред хората чрез всяко свое праведно дело да възстановят съвършената структура в Битието. Ритуалните действия, описани в Тората, пък водят до ограничаване на „другата страна“ – източника на Злото във Всемира, който обаче не може да бъде изцяло унищожен. Не и в тази епоха…

– – –

Изобретяването на писмеността според древните култури е акт божествен, но и действие, едновременно причинител и следствие на намаляването на умствените възможности на човеците. Някои от тези култури, които се „сдобили“ или „достигнали“ до писмеността, съхранили с нейна помощ хронологията на божествената власт на Земята. Същата тази власт, която по-късно с деградацията на човешкото общество преминала в „царска от бога“, а оттам и до министър-председателска…

Царските списъци на древните цивилизации, които включват богове, полубогове или просто царе с необичайно дълго по днешните стандарти царуване са определяни от съвременната наука като „митологични“. Това придава на древните хронисти, боравили със сериозни дори за днешния академик цифри, един неблагоприятен облик на предтечи на Айзък Азимов. Царските списъци от Месопотамия са известни24 от петнайсетина плочки, предимно от архива на Нипур, както и от няколко акадски преписки на шумерските имена от аморейските династии на Исин (1900 пр. Хр.) и Ларса (1800 пр. Хр.). Най-пълният текст, който се съхранява в Националната библиотека на Норвегия, гласи следното:

  1. А-лулим, управлявал в Ериду 28.800 години –

от 222 600 до 193 800 г. пр. Потопа

  1. Алалгар, управлявал в Ериду 43.200 години –

от 193 800 до 150 600 г. пр. Потопа

  1. Ен-мен-лу-Анна, управлявал в Бад-тибира 36.000 г. –

от 150 600 до 114 600 г. пр. Потопа

  1. Ен-мен-гал-Анна, управлявал в Бад-тибира 28.800 г. –

от 114 600 до 85 800 г. пр. Потопа

  1. Думу-зи, управлявал в Бад-тибира 28.800 г. –

от 85 800 до 57 000 г. пр. Потопа

  1. Ен-сипа-зи-Анна, управлявал в Ларак 13.800 г. –

от 57 000 до 43 200 г. пр. Потопа

  1. Ен-мен-дур-Анна, управлявал в Сипар 7.200 г. –

от 43 200 до 36 000 г. пр. Потопа

  1. Убар-туту, управлявал в Шурупак 36.000 г. –

36 000 г. пр. Потопа до Потопа

Друга версия за управлението на „митичните“ царе на Месопотамия представя елинизираният халдейски философ от III век пр. Хр. Берос в своята Babyloniaca (II.1)26. Неговият списък включва

10 царе от 4 града, управлявали 120 периода от общо 432 000 години. Тяхното царуване обхваща периода от появяването на Уана (гр. Оанес) – човекът-риба, донесъл писмеността, науката, законите и градоустройството в Шумер, до Всемирния Потоп.

Институтът за библейски и научни изследвания (IBSS) работи върху теория, според която първият от тези царе Алулим, управлявал близо 65 000 години (според списъците от Нипур и двойно по-малко според Берос), всъщност е единосъщ с Адам; писарят на осмия цар преди потопа Енмендурана – Утуабзу, който бил седмият и последен писар, възнесъл се на небето, разбира се е Енох; а последният цар преди Потопа – Зиусудра няма кой друг да е освен самия Ной!

Библията говори за първоначалното безсмъртие, предопределено от Бог за хората и за причината за неговото прекратяване – грехопадението. Потомците на Адам все още се радват на една извънредно дълга продължителност на живот, която по-късно поради влечението им към плътта Бог съкращава на 120 години.

Вината на човечеството пред Бог, поради която Той изпраща унищожителния Потоп, е покварата на плътта и насилието, които царуват на Земята по онова време (и едва ли са в такива мащаби както днес). Затова и единственият достоен да оцелее – Ной е праведен, непорочен човек, който ходи по Божиите пътища. И

накрая няколко примера от бреговете на Нил:

В Туринския канон, който се явява най-пълният царски списък на древен Египет, датиращ от XIX династия, първите царували били боговете – (Птах, Ре, Шу?) Геб, Озирис, Сет, Хор (300 години), Тот (7720 години), Маат (200 години), Хор-?..

Манетон разказва за династии от богове, полубогове и духове, които управлявали 20 000 години преди Потопа. Той дава на тези свръхчовешки династии 24 900 години царуване, като за да приравни египетската хронология към еврейската ги определя като „лунни“ години и така слънчевите се оказват едва 2206.

B Заклинание 1130 от Текстове на саркофазите Творецът разказва своето Творение и за първи път път в човешката история е документирана появата на злото у хората!

Изговаряне на думите от страна на този със скритите имена

Господаря-до-предела, който говори

на мъртвите, които тътнят в плаването на обкръжението:

(душите на мъртвите, които се лутат в обвивката на Слънцето)

„Вървете в мир!

Ще повторя за вас добрите дела,

които направи за мен собственото ми сърце

във вътрешността на Слънчевата обвивка,

от желание да бъде смълчано злото.

Ето направих аз четири добри дела

във вътрешността на портала на Страната на изгрева.

Ето направих аз четирите вятъра,

за да диша всеки човек, докато е жив. Това е едно дело там.

Ето направих аз Великия разлив

за да бъде силен бедняка, подобно на великия.

Това е едно дело там.

Ето направих аз всеки човек подобен на своя брат.

Не заповядах аз да вършат те неправда,

именно техните сърца не се подчиниха на казаното от мен…“

175-а глава от древноегипетската „Kнига на мъртвите“33 съдържа заклинание, с помощта на което мъртвият ще избегне повторната смърт в отвъдното, която води до пълно унищожение. Това заклинание съдържа диалог между Твореца – Атум и известния като „писар на боговете“ бог Тот.

Ето част от него:

Заклинание, за да не се умира повторно:

О, Тот какво е това, което възникна

у децата на Небесната богиня?

Направиха те войни,

ето нададоха те крясъци.

Направиха те Злото,

сътвориха те непокорството.

Направиха те насилието,

сътвориха те предпазването.

Ето наистина направиха те това,

което е велико, да стане нищожно

в цялото наше Творение.

Въздай величие Тот – казва Атум –

Не ще гледаш ти злото,

не ще бъдеш наранен.

 

СПОДЕЛИ

Leave Comment