Култът към смъртта в древен Египет и книгата на мъртвите
В древен Египет фараонът бил централна фигура в обществото. Той гарантирал за реда на боговете. Хората са вярвали, че той е доброжелателен владетел на човечеството. Неговата отговорност била свързана и с култа към мъртвите, жреците и ритуалите. За хората фараонът или царят имал свръхчовешка роля в света, например, той олицетворявал проявлението на различни божества на земята. Книгата на мъртвите описва подготовката и сериозността, с която древните са гледали на смъртта и отвъдното. Тази книга никой не знае с точност кога е била съставена. За първи път се появява на саркофага на кралицата от 13- та династия на Ментухотеп, кралицата е живяла в периода 1633-1552 пр. н. е. Знае се от оцелелите свитъци, че всеки който е имал достатъчно средства, е купувал този текст, с цел да си осигури безпрепятствено преминаване през отвъдното. Някои от копията на тази книга са били отлично илюстрирани и доста скъпи за времето си, други били издавани с празни пространства, в които е могло да се запише името на починалия. Но като цяло естеството на тази книга имала една едничка цел, богати и бедни да улеснят преминаването си през подземния свят. Книгата предлага защита, когато мъртвите се изправят пред изпитанията и ужасите, които ги чакат там. Извадки от тази книга са били интонирани от жрец по време на погребението. След това са се извършвали поредица от ритуали, за да подготвят мъртвите за техния път. Един от ритуалите е наречен “отваряне на устата”, атрибутите след това са били оставяни върху образа на починалия в саркофага. Смятало се е, че този ритуал възобновява сетивата на починалия. Около 70 дни е било нужно, за да се приготви мъртвия за мумифициране. Абзац от книгата на мъртвите, показва надеждата и вярата на древните в задгробния живот.
„Отворих всяка пътека, която е на небето и на земята, тъй като съм обичан син на баща ми Озирис. Благодарен съм, дух съм, подготвен съм. О, всички вие, богове и души, подгответе моя път.“
Египтяните вярвали, че мъртвите ще се отправят на пътешествие към подземното царство, вървейки по пътя на Ра, богът Слънце. Богът Слънце се движи от изток на запад със своята лодка над света. След като залезе на запад, което е неговата символична смърт, той отново се възражда на изток. За древните това пътешествие очаквало всяка една душа. По време на това пътешествие покойникът се качвал на лодката на Ра- Манджет, от там започвали и трудностите на душата. Мъртвият трябвало да се изправи срещу свирепи същества, които препречвали пътя му към новия живот. Най- ужасният от тях бил Апо́фис, змия, която имала за цел да спре лодката на Ра и да внесе хаос в света. Апо́фис възпрепятствал Ра всяка вечер, с едничката цел да го погуби. Така всяка вечер Ра и обкръжението му започвали чутовна битка с Апофис, в която Ра винаги побеждавал. По същият сценарий починалият се изправял лице в лице с това ужасяващо създание. Но книгата на мъртвите дава насоки как душата да премине през този момент от нейното пътешествие.
„ Няма да съм пасивен, няма да съм слаб пред теб. Твоята отрова няма да докосне частите на душата ми, защото частите на душата ми са части на Атум. „
Атум е египетско същество, почитано най- вече в Хелиополис като родоначалник на всичко живо и божествено, като творец на света. Атум е господар на боговете, хората и природата. Той възниква от само себе си, излизайки от водите на праокеана. Когато душата премине през Апофис, мъртвият достига до един лабиринт, който е защитен от много врати.
За да премине през тези врати, покойният трябва да може да изрече определен текст и да назове името на портата. Ако се отправила правилната молитва, тогава портата щяла да каже.
„Влизай, ти си чист.“
След като преодолее и това изпитание, мъртвият се отправял към следващия етап от своето пътуване. Това било Залата на двете истини. В тази зала мъртвите били съдени от 42- ма съдии, които представлявали бога на подземния свят Озирис. Изправеният на съд трябвало да докаже, че е невинен, списъкът с потенциални грехове бил дълъг.
Като например: никога не съм убивал, не съм крал чуждо имущество нито имуществото на боговете, никога не съм карал някой да плаче, не съм се съчетавал греховно, не съм бил причина за терор над някого, не съм бил нетърпелив, не съм убивал свещен добитък и така нататък.
След като мине този съд идва кулминационния момент от пътешествието. Предстоял най- тежкия изпит, наречен притегляне на сърцето. Анубис, богът чакал, вдигал пред мъртвия везни.
От едната страна на везните поставял щраусово перо, подобно на перото, което носила богинята на справедливостта Маат. Перото се считало за символ на истината. От другата страна на везните Анубис слагал сърцето на мъртвия. Сърцето било символ на действията извършени през земния живот. Ако перото и сърцето балансирали везните, мъртвият преминавал изпита. Онези, на които сърцата се оказвали твърде тежки, били смятани за нечисти и осъдени на няколко ужасяващи съдбоносни живота, които им били показвани. За египтяните най- големият страх бил да съзерцават своята участ в следващите животи. Някои от наказанията включвали глад, жажда, убиване от зверове, изгаряне и други ужасни житейски трудности. Поради това, египтяните правили амулети, такъв амулет е скарабея на сърцето. Този амулет бил поставян върху сърцето на починалия преди да бъде мумифициран. Книгата на мъртвите обяснява и значението на този амулет.
„ о, сърце на моите различни възрасти! Не се изправяй срещу мен, не ми се противопоставяй по време на съда, не бъди враждебен към мен в присъствието на Пазителя на везните. „
За праведните в отвъдното, пътят към Рая бил отворен, след този последен изпит. Добродетелният можел да очаква с нетърпение равнините на Аару “ полетата от тръстика“. Това невероятно място, наречено щастливата земя на мъртвите изобилствало от реки, буйни потоци, равнини, плодородни полета от ечемик и величествени планини. Полетата на Аару (още Яру, Иару, Аалу) са символ на рая, където царувал бог Озирис. Това място било само за души, които били по-леки от Ма’ат. Казва се, че това място е разположено на изток, откъдето започва изгрева на Слънцето. Тези, на които след смъртта им било разрешено да живеят там, често били наричани „вечно живеещите“, а другите, отхвърлени заради тежестта на греховете им, били обречени да изстрадат „втора смърт“.
Това били духовните награди за праведната душа, а материалните включвали най- вкусните ястия, като вкусна торта и други отбрани ястия. Книгата ни разкрива, че мъртвите в отвъдното работят. Засаждането на различни култури и тяхното ожънване било част от задгробния живот в Аару. Но работата там по никакъв начин не била тежка, тъй като добродетелните мъртви могли да разчитат на помощ. Това всъщност били ушабите, статуи, които били погребвани с тях. Смятало се, че магия ще ги превърне в слуги, след като мъртвите преминат в Аару. Всяка фигурка на ушаб държи селскостопански инструмент, в кръстосаните си ръце.